Поглеждайки нагоре към небето, всяка ясна нощ, пред нас се разкрива необятната гледка на космическата безкрайност, нежно озарявана от трепетното сияние на неизброими звезди. Сама по себе си тази нищо некостваща ни и разкривана всяка безоблачна нощ гледка, е в състояние да разпали пламъка на мистичното преживяване и да пробуди, и раздвижи най-дълбоки, съкровени и непознати пластове в психиката на съзерцателя. Миговете на автентично преживяване на тази гледка сякаш го поставят в центъра на тайнствата на мирозданието и съществуването. Вглеждайки се във видимия образ на бездната на безкрайността, тя също севглежда в него (според крилатата фраза на Ницше), нахлува в душата муи се отразява в нея. Величието, красотата и мощта на гледката на звездната нощ като че за миг снемат от душата ограничаващите окови на ежедневните грижи. Освободена психиката се разгръща, разперва криле за полет, диша с „пълни гърди“. Но заедно с изумлението от моментния възторг идва и сепването от въпроси. Кой съм аз? Какво правя тук в тази тайнствена безкрайност? Откъде идвам? Накъде отивам? Кой или какво твори всичко това?... Мигът отминава. Нещата се завръщат в обичайното си банално русло. Но не винаги, не за всички и не напълно.. Защото, когато времето назрее, душата, окъпана от флуидните пламъци на звездните светлини, се пробужда и тръгва в ритъма на техния танц по мистичния си път. Звездната нощ, изгряла с потресаващото си великолепие в самата нея, започва да мълви, да шепне, да пее.

Това е знамение, че времето е дошло, че часът е ударил! Часът на откровението и опиянението на радостта! Истинското време на душата! Точно както го е възпял Заратустра: 

О, човек! Внимавай!

Какво дълбока полунощ говори?

„Аз спах, в нечакан час ме сън обори,

И глас от сън дълбок ме сепна: ставай!

Дълбок е светът,

И глъбината му незнайна за деня.

Дълбока мъка го гнети –

От мъката е по-дълбока радостта.

И мъката говори: Отлети!

А радостта, тя иска вечност –

Дълбока и дълбока вечност!“