ОТКЪСИ

ЗИМНО СЛЪНЦЕСТОЕНЕ НА ЗАРАТУСТРА

снежнобяла сияеща пустош и леден хлад

Ешафодът е ледена зима,

а лъчите на слънце далечно,

острието са на гилотина

за „човешкото, твърде, човешко“…

То е злото джудже, нокти е впило

в сърцето и тежест оловна,

която да носи насила

за собствен живот несвободно.

Пустотата сияйна покръсти

моят дух и мистичното “нищо”,

порази ме — умрях, но възкръснах

като смях, като слънце златисто!

Синьо-бялото в зимното пладне

е за мене небесна мъниста,

за джуджето – секира е хладна

висината студено-лъчиста!

Всичко дребно мащабът помита –

свръхчовешка отново в човека,

след оловната тежест потича

светлината убийствено лека!

С белоснежния вихър се смее

Заратустра под слънцето зимно,

синя кръв е небето — синее,

вкочанено джуджето безсилно!

Рекох тъй! А словата се сипят,

като пухчета снежни витаят,

парят леко от студ на езика,

синеокия взор заслепяват.

Но в сърцето ми опиянено

те са вино в свещена съдина,

огън греещ златисто-червено,

вкус на ябълка в тайна градина!

...

ПИСМО ЗАПЕЧАТАНО В БУТИЛКА

Игра е животът – с охота участвай,

спонтанен бъди и обичай, израствай,

изгрей като юлска звезда, несебично,

в зенита на ярка съдба, автентично!

...

ЗВЕЗДА С ЕДИНАДЕСЕТ ЛЪЧИ

пръстен с магически знак

Изгрява звезда с единайсет лъчи –

единайсет нахлули отвъд светлини –

с единадесет струи се плисва в нощта

непознатата друга магична страна!

Първата звездопад е от свят неразкрит,

втората – психеделик, шокиращ флуид,

третата възвестява магически ред,

ускорява четвъртата пътя напред.

Петата провокира, прегради руши,

обновяваща – шестата – с нови мечти,

седмата е живот на вълшебния дух,

гениално прозрение – осмата – нюх!

Възвестява деветата нова съдба,

уникална – с десетата струя е тя,

единайстата струя поднася сюрприз –

непонятното чудо е неин девиз!

Единайсет лъчения, квант подир квант,

еманира магичният чер диамант –

щом изгрее в живота ти тази звезда,

чакай пълен прелом, истинска свобода!

...

НЕВЪЗМОЖНА ЗЕМЯ

(Заратустра с разперени ръце на брега на безкрайното море)

На лазурно море шепот си на соления вятър,

твоите брегове — озарени от приказен янтар.

Всички мои мечти са платна над вълните пенливи;

спомените ми зли — заличени са техните дири!

Моята самота е на птицата волният крясък!

С окислена душа, до зърната кристални на пясък,

в необятен простор, невъзможен за никакви маски,

аз съм жадната сол за вълните на твоите ласки!

Алхимичен живак в твоята дълбина се вълнува,

облакът от варак непрестанно над тебе будува —

с нежна киселина — тя металите тежки разтваря  —

целият ме обля и обгърна ме с пухкава пяна!

Раковина звучи като призив на древен колобър,

на езика пламти елексир от безсмъртен цинобър —

Невъзможна земя, от прозрачно перо очертана,

като с моя жена, аз завинаги с теб ще остана!